За инцидентите в Ирак трябва да спре криенето зад липсата на вина и случайността

При последните няколко инцидента в Ирак със загинали български войници правят впечатление три неща. Първото е, че според армейското ръководство са напълно случайни, непредсказуеми и не е било възможно да бъдат избегнати. Второто е, че стават за един относително кратък период от време – от началото на март до средата на юни – три месеца и половина. Третото е, че за никой от този инциденти няма виновни – просто войниците са били на неподходящо място в неподходящо време и по неправилен начин. За поемане на отговорност пък няма какво да говорим - такива неща не са познати сред висшия ръководен състав в министертвото на отбраната.

Вярно е, ча за последния инцидент вина може да има и спукана гума. Но не може да бъде прието априори становището, че всички инциденти са били непредотвратими и никой не е виновен. Според полковник о.р. Янко Янков, заместник-командир на първия български батальон в Камбоджа, само 3-5% от нещастните случаи в армията се дължат на непредотвратими случайности, а за 95% от инцидентите вина носят немарливото изпълняване на задължеията, недостатъчната подготовка и нарушенията на наставленията, уставите и правилниците.

За избягването и снижаването на вероятността от такива инциденти с фатален изход по принцип се извършва дългосрочна и непосредствена подготовка, вземат се превантивни мерки и не на последно място се обобщава и прилага собствения и чуждия опит. Но не и в България.

По отношение на първия фактор – подготовката, истината е, че тя е недостатъчна. Няма офицер или военен експерт, който с чиста съвест да се подпише под твърдението, че с тримесечна подготовка може да се сглоби контингент за мисия в чужбина. За тове е необходима около една година, както призна самия началник на Генералния щаб генерал Колев преди време. Така, че в основата на причината за всички жертви в Ирак стои политиката на министерството на отбраната, което допуска подготовката на формированията да бъде 2-3 месеца. В конкретния случай това се утежнява от факта, че двете загинали момчета са имали едва няколко месеца служба – от септември 2004 година. До момента в който са били одобрени за мисията в Ирак (февруари 2005) те са преминали само основната (индивидуална) подготовка и шофьорска школа – общо пет месеца служба. Докато един военнослужещ се изгражда професионално поне една-две години.

Възможно е да се поставят и други въпроси по отношение на превантивните мерки за конкретния случай – БРДМ-2 е плаваща машина и ако люковете бяха затворени, отделението става херметично и екипажът нямаше да се удави. Ако машината е, както е по западен стандарт, оборудвана с климатик, тя нямаше да пътува с отворени люкове. Ако авангардът или разузнавателната група пред колоната бойни машини бяха избрали друг, по-стабилен път или пък при преминаване в близост до водна преграда при неустойчива почва старшият командир е можел да заповяда временно да се затворят люковете. И така нататък.

Не е късно поне едно нещо да бъде предприето от висшето военно ръководство, в т. ч. и политическото. Да спрат да се крият зад случайността и да предпремат мерки – за усъвършенстване и удължаване на подготовката на контингентите, за проучване, обощаване и прилагането на собствения и чуждия опит при подготовката на войските, вместо засекретяването, и за въвеждане на обучение за провеждане на операции в нетрадиционни конфликти и срещу асиметрични заплахи в редовната програма за подготовка на офицерите, щабовете и формированията. Всъщност точно това, което трябваше да бъде направено още преди приемането ни в НАТО.

Пламен Василев